За 12та поредна година изкарваме лятото в подножието на Пирин. За 12та година обикаляме хижи, заслони и върхове. И колкото и да не е голяма планина, Пирин винаги предлага нови и нови възможности. В дните на отпуск исках да се разходим с децата. В началото на седмицата загряхме с разходка до хижа Яворов да преценим възможностите най-вече на Алекс. Без изненади, качихме се като нормални туристи за 2 часа, с доста игри и състезания по трасето. Ема и Крис правеха знаци по пътеката, които Алекс и аз трябваше да открием и така стигнахме до хижата.
Идваше ред на по-изпитателен маршрут – изкачване на връх Полежан от хижа Безбог. Теренът определено е по-труден и стръмен на места. Изкачване до 2850м за Алекс си е нещо специално (за мен). Ема и Крис имаха известна умора след вчерашния преход по Карстовото било, но те са калени в дълги преходи и не ги мислех. Основно гледах Алекс да не губи мотивация. А и наблюдавах времето, което по прогноза трябваше да се влоши към 14ч и да превали. Нямах желание да съм по камъните с децата и да ни вали.
Майка ми също беше с нас, но тя щеше да се разхожда край езеро Безбог. Този път взехме и Брадли с нас. Ние, заедно с Мишо, тръгнахме към „Душевадката“. Не знам, защо така я наричат, като тя се минава за няма и 10 мин. Нас ни забавиха малко малините и боровинките, показващи се в страни от пътеката. Алекс още в началото падна два пъти, което го накара да укроти темпото. Следваше част, където не спореше много ходенето, поне докато не излязохме на билото между Полежан и Безбог. Там направихме кратка почивка, заредихме с енергия. Чудех се дали да продължим с Алекс към Полежан или за по-кратко да се качим на връх Безбог.
Ема и Крис тръгнаха с Мишо към Полежан. Ние ги последвахме „само за още малко“. Вятърът ставаше все по осезаем, облаците по-тъмни. Викам на Алекс да се връщаме а той „Ние няма да се отказваме сега!“. Ок, да видим до къде ще стигнем. И така по камъните и нагоре към върха. Единствено Брадли имаше на места проблем да премине и трябваше да го пренасям. Алекс вървеше, тичаше, лазеше, скачаше, но и за миг не каза да се връщаме. Ема и Кристиян стигнаха върха 15 мин преди нас и се забавляваха там. Ема сподели, че това било вече любимия и връх :-). След около 2:30 мин с почивките бяхме и ние горе с Алекс. Духаше сериозно и се скрихме в една от дупките за завет и нощуване. Там отново се заредихме с енергия, починахме. Направихме си снимки на знамето и без много да се бавим тръгнахме надолу, понеже ставаше все по-явно, че дъждът идва.
В подножието на върха за първи път леко прикапа. Ние засилихме темпото. На равните места деца, куче и аз тичахме. Учудвах се, като срещтах хора да се качват при това време нагоре към върха… С доста завидно темпо взехме последния километър и влязохме да се заредим при Бай Слави. В този момент заваля…силно. И прибра всички хора, гледащи езерото, вътре при нас в заведението. Имахме късмет, че останахме напълно сухи. Цялата група бяхме щастливи от прехода – майка ми с нейната разходка край езерото, ние с децата и Мишо за изкачването на Полежан. Брадли – заради многочасовата разходка.
Имаме още седмица заедно. Да видим дали ще успеем с нов преход.
