Още към края на 2018 бях обещал на децата да ги заведа на заледен водопад. След студовете от последните дни – вариантите бяха няколко: Рилска Скакавица, Боянски водопад, водопад Под Камико, Полска скакавица. Вече бяхме посещавали водопад Варовитец замръзнал и той още пазаше спомени у нас.
Поради покана за рожден ден следобеда се спряхме на най-близката възможност – разходка от Копитото до Боянски водопад. Маршрута вече го бяхме правили есенно време и ми бе познат. Зимно обаче е различно. При това при хубаво натрупал сняг. Тръгнах сам с Ема и Кристиян и имах леки съмнения, че без компания може да им доскучае. Нищо подобно не се случи. Напротив – получи се една от най-забавните и шашави разходки в последните месеци.
Паркирахме колата точно пред кулата Копитото и с бодра стъпка поехме към хотела надолу. Пътят бе заледен, така че още тук започнаха щуротиите, изразяващи се със засилване и скачане по колена, корем и дупе на леда. За наш късмет горската пътека имаше добре утъпкана партина, широка около 50-60 см. Не знам дали са само нашите деца, но на тях не им допадна идеята да вървят спокойно по утъпканата пътека. Защо да е лесно, като може да се гази дълбокия сняг отстрани и да се скача в него…
Само след около 200-300м вече имаше спирка – един затрупан от сняг бивак, в който се навряха. Започнаха игри, а ние едва бяхме тръгнали. Оставих ги да поиграят малко и с обещание, да се върнем пак да си доиграят, тръгнахме. Вече бяха потни и трябваше да свалим якетата. Продължихме напред бавно, но славно. Стигнахме до обзорна площадка, от където се вижда София в цялата и прелест. Място за следваща спирка и по план първата ни планирана почивка :-).
Оставих раницата и извадих сладки неща за подсилване. Наоколо, обаче бе приказка. Поляната край нас бе отрупана с поне 50 см недокоснат сняг. Тук се роди и идеята (от мен) за първата нова олимпийска дисциплина – плуване в сняг. Трудно е да се опише в думи, какво правихме след като и аз включих на детски режим. Освен че плувахме десетки метри по и под снега, скачахме от камъни и лазихме нагоре. Зачудих се дали да не останем тук и изорем цялата поляна… Ето и видео от цялата разходка.
Все пак основната цел днес замръзналия Боянски водопад, който се намираше на някакво си 300м права линия. Погледнах картата и видях, че има кратък път до него, тръгвайки от поляната – имаше и утъпкана пъртина в тази посока. Следвахме я спускайки се към дерето на Боянска река. Надолу нямаше как да удържа Ема и Кристиян да вървят “нормално”. Аз се превърнах на полицай с виеща сирена, гонещ двама малки престъпници. А те тичаха и се пързаляха без умора.
Трябва да вметна, че въпреки играта следях терена с четири очи за опасности (най вече стръмни склонове). При такива спирахме и ги преминавахме внимателно.
Пресичането на Боянска река е подсигурено с въже, което дава нужната опора да се премине по хлъзгавия терен и над реката. Следваша спускане към подножието на Боянския водопад. Тук възникна и втората дисциплина за бъдещата олимпиада – смесено пързаляне по дупе и корем в пресечен терен. И тук падна голяма забава. Аз само кръжах около тях и следях за рискови места. Така стигнахме до Боянския водопад.
Той веднага прикова вниманието на трима ни. Следяхме с интерес голяма група катерачи, които в екипи напредваха от различни страни на замръзналия водопад. Криси настояваше и той да се катери по леда, но това нямаше как да стане, поне днес. Постояхме десетина минути, но изстиването на мокрите крака ни напомни да тръгваме.
Към Бояна можеше да се върнем нагоре и да хванем зелената маркировка. Или да се спуснем директно по реката, от където дойдоха няколко души докато гледахме катерачите. По тяхна информация, пътечката е добре утъпкана и с 2-3 изключения (където трябва да се внимава) може да се слезе с деца. А те само това и чакаха. За първи път виждам някой да преминава разстояние от над 1км само по дупе. Нямаха спиране и Ема и Кристиян. Движих се обиковено пред тях да оглеждам терена.
Слизането от над 2.5 км стана бързо и с много смях. Не съм си и мислил, че може да бъде толкаво забавно, като сме без компания. Но изглежда това е и една от хубавите страни на зимата – дава достатъчно разнообразни забавления за децата. Определено скоро ще повторим такъв “downhill” тип приключение.
