Почти 4 години след епичната разходка с малката планинарка Ема до Ябланишкото ждрело реших пак да го посетим. Този път групата беше по-голяма – заедно с нас четиримата бяха и Бозвелийски в пълен комплект.
Крисо отново пожела да ползва колелото си, поне докато има равна пътека. Така и тръгнахме.
Началото на екопътеката ни посрещна изненадваща табелка, която липсваше последния път – “Опасен участък – не преминавай”. Учудих се, но нали сме с деца, реших да разпитам местните хора. Оказа се, че нямало нищо опасно, но сложили за всеки случай табела. Каква логика…? Не можеха ли да измислят по-подходящ надпис. Екопътеката се оказа проходима и леко авантюристична – такава, каквато я бях запомнил.

Поехме по познатата пътека, която се оказа непознаваема – обрасла в трева – по-висока и от децата. Започна едно провиране и промушване по едва видимата пътечка. Крисо умело навигираше колелото сред храсталаците. А поставените на отстояние от 20-30 метра пейки с навес бяха обрасли като замъка на Спящата красавица към края на 100 годишния и сън.


15 мин по-късно навлязахме в гористата част, където беше приятни за ходене. Пътеката беше тясна и ясна, така, че за децата не оставаше нищо друго освен да движат напред. Крисо налагаше скоростно темпо с превозното си средство. Момичета се кискаха пред нас.

На един по висок камък импровизирахме със скокове с меко приземяване.

Постепенно пътеката се приближаваше до малката спокойна рекичка Ябланица. Излязохме от гората … и навлязахоме в джунгла. Тревлояците тук бяха над метър и половина и приложихме звукова сигнализация на цялата група, за да няма изгубени. Неприятно беше, че в ниската част копривата също беше достигнала своя епогей и жилеше, осмелилите се да преминат от тук с къси панталони.

 

След около 5-10 мин прилагане на мотивационни стратегии достигнахме първото мостче, а след това и първата атракция – началото на ждрелото и извираща от скалата вода.

От тук пътеката тръгва рязко нагоре и след 50-70м. се достига пещера. Бяхме ходоломоколо 1.5 часа и решихме да починем и обядваме. Извадихме кой каквото носеше от дисагите и се насладихме на спокойствието. Аз поогледах пещерата, която е дълбока десетина метра с улей водещ някъде нагоре. по кални скали.

След кратка почивка продължихме. Следваше стръмно слизане към реката и преминаване на следното мостче. От другата страна ни очакваха 4 метра почти вертикално качване на стълби. Трябва да отбележа, че външния вид на стълбите не отговаряше на тяхната стабилност. Всички монтирани съоръжения бяха добре укрепени. От стълбата се откриваше хубава гледка към стесняващото се напред ждрело на река Ябланица.

Отново следваше закачливо слизане, където внимавахме да няма неприятно подхлъзване. Пътеката беше тясна и наместа изронена, което налагаше внимателно предижване. До всеки малчуган имаше по едни възрастен, който се грижеше за безаварийното преминаване.

Постепенно стигнахме реката и се озовахме на  Зелени вир, една от атракциите на екопътеката. Тук водата излиза от най-тясното си място на ждрелото и с мощтна сила се излива във вира, над който на височина от около 10м. се извисява мост, по който преминава пътеката. Постояхме малко да се насладим на гледката.

 

Качихме се нагоре към моста, от който отново се открива красива гледка към завоите на ждрелото. В края на моста следваше стръмно качване по стълба. Поглеждайки през нея надолу, човек се чуди, за какво му е да преминава от тук. Децата обаче приеха с лекота предизвикателството и се качиха без много да мислят по нея.

Отправихме се към поредица от изградени свързани мостчета, които следват извивките на скалите на височина от около 4-5м. Вървяхме буквално над реката, която със свирепа сила се блъскаше по скалите.

 


Знаех, че пътеката е кръгова, но срещнахме няколко души, които се връщаха, понеже не са намерили пътека. Реших да изтичам напред и да проверя. Оставих останалите да се наслаждават на ждрелото а аз продължих с широка крачка напред качвайки се и слизайки по дървени платформи и скална пътека. Минах около 300м. и реших, че ще е по-разумно да се върна.

Върнахме се по познатия път, който мина неусетно в преказки. Към 16:00 бяхме обратно при колите. Макар да имахме ангажимент за вечерта, някак си не искахме да тръгваме. Прекархме страхотен ден с децата и приятели. Преживяхме приключения по-една от най-атрактивните (макат и неподдържана) екопътека у нас, които още дълго ще си спомняме.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си