Едно многоочаквано пътешествие с децата беше на дневен ред – преход от хижа до хижа с преспиване. За целта се спряхме на нещо ново и интересно – хижа Синаница с едноименното езеро и връх. Тръгнахме към 9:30 от х. Вихрен. Имахме целия ден на разположение за един приятен високопланински преход. На изходна позиция бяхме ние четиримата, както и Тони, Миро, Бела и Зара.
Маршрута мислено го разделихме на следните етапи:
- х. Вихрен – Муратово езеро
- Муратово езеро – Бъндеришка порта
- Бъндеришка порта – Синанишка порта
- Синанишка порта – х. Синаница
До Муратово езеро бяхме ходили вече миналата година с децата и пътеката беше позната. Първоначално се качихме над х. Вихрен до мостчето на река Бъндерица. С Крисо вървяхме назад, докато останалите задаваха темпото.
След мостчето пътеката става полегата. По случайност открихме нова забавна игра – намери следващото ако на кравите. Голямо тичане и смях падна да ги търсим по пътеката.
Скоро започна ново изкачване към езерото. Преминаването по камъните беше ново изпитание за Кристиян, който отказваше да му се помага. За Ема и Бела си беше поредната порция катерене.
На езерото направихме почивка и се подкрепихме с баница и плодове. Децата веднага се заиграха с рибките в него. Аз през това време се охладих в приятната за къпане вода. В сравнение с Долното Типицко езеро, тук температурата на водата си беше направо идеална 🙂
Следваше най-трудния отчастък – качване до Бъндеришка порта с 250 м. положителна денивелация. Пътеката минава през морени и сипеи. В долната и част все още имаме видимост към красивото Муратово езеро (с форма на сърце) и към вр. Тодорка.
Крисо вече успешно намира маркировката и крачи от една маркировка към друга през камънака. Продължаваме напред и нагоре към портата. Бъндеришка порта вече се подава зад завоя
В горната част картинката става по-пъстра. Иначе всички вървят вече бавно и мълчеливо под припека на слънцето.
Останалите се задават след малко. Простор и красота… Сами сме и оставаме да вземем въздух. Наслаждаваме се на околните пейзажи. Правим си и групови снимки, .
Крисо вече е нетърпелив и награбва раницата – нищо че е тежка колкото самият него 🙂 Зара също се раздвижва след няколко часа в самара. Скоро тръгваме отново. Трудното за днес мина. Сега следваше полегата пътека и едно последно спускане до хижата. Пътеката подсича страничното било.
Кристиян дава вече явни признаци на умора. След още малко собствен ход, го взимам на ръце и след минута вече е заспал. И така следващия час до Синанишка порта. Нямах самар и го носех на ръце. Време много за гледки и наслада нямаше. Внимавах да не паднем. Пътеката, макар и ясна, на места беше тясна със силен склон. Изискваше се от части катерене по камъни и слизане. Едва на Синанишка порта Крисо се събуди. Бяхме изпреварили останалите и там ги изчакахме. Долу в ниското се виждаше хижата и езерото. От ляво на нас е Синанишкия рид. Слизането до хижата минава през стръмно спускане по камъни, преминаващи в последствие в камениста пътека. В ниското пътеката става полегата и тревиста. Не бързахме. Време за боровинки винаги се намира.
Последни метри преди хижата. Ема и Бела вече не се сдържаха в нормално темпо… След почти 7 часа с всички почивки пристигнахме на х. Синаница. Мястото е страхотно и уединено. За късмет нямаше много хора и получихме една стая за нашата група. Цветът на езерото е необикновено синьо. Човек трудно откъсва поглед от него.
Имахме време за снимки и игри край Синанишкото езеро.
Аз, по стара традиция (от 2 седмици) се топнах. Беше адски студено. После прочетох, че достига дълбочина от 11м, което обяснява, защо не се затопля. Поразтъпках се около хижата за още снимки. Успях да се докосна и до красивия залез на това местенце.
Самата хижа е приятна. Хижарите бяха отзивчиви и любезни. Осветление и ток включиха около 19:00 до 23:00. След това – романтика на свещи. Предлагат приличен набор от ястия и напитки (имайки в предвид, че всичко се качва на коне до хижата). Ние имахме проблем с леглата или по-скоро със старите пружини. Изглежда доста сме се изнежили и възрастните не можахме да спим. За сметка на това децата заспаха за по-малко от 60 сек. И не мръднаха до сутринта.
Аз, заедно с Тони и още двама нови приятели, които срещнахме на хижата, направихме бърз сутришен щурм до вр. Синаница за посрещане на изгрева.
За закуска поръчахме мекици. Тръгнахме обратно около 8:30 за да избегнем съботното слънце. А температурите сутринта си бяха ниски. Обратно нагоре по камъните към Синанишка порта.
След нея вече можех да поснимам от нова перспектива насрещните върхове по главното било – Муратов връх, Дончови караули, Бъндеришки чукар, Башлийски чукар.
От време на време спирахме да хапнем вкусни боровинки. Наслаждавахме се на гледката на Спанополските езера и стадо коне в близост до пътеката.
Преди да достигнем Бъндеришка порта обаче Крисо и Зара заспаха. Отново се наложи да го нося, докато вървим. На портата спряхме да починем и да ги оставим да поспят.
Изглежда се спи добре тук и двамата нямаха намерение да се събуждат. А времето напредваше. Взех Крисо отново и заслизах по камънака. Останалите ме следваха. Преди Муратово езеро се събуди и му бях силно благодарен, понеже не си чувствах ръцете. Кратка почивка на езерото и бързахме да се придвижим към колите, поради жаркото слънце над главите ни. Преди х. Вихрен бях обещал на децата да се качим на високата самотна скала край пътеката. Ето ни и там.
Смея да твърдя, че това беше едно от най-хубавите ни преживявания сред планината. Искрено се радвам, как децата умело се справиха с нелекия за тях преход. Ние със Соня успяхме да се отърсим от градската умора и стрес и да се заредим с положителни емоции. Спомените за това ни пътуване ще освежават ежедневието ни поне до следващото.
