След като вече няколко пъти качвахме Ема на Черни връх и след като вече натрупа малко планинарски опит с няколко екопътеки решихме да се качим първенеца на Витоша от х. Алеко. Една събота се отправихме аз и Ема с колата до хижата. Нямахме бърза работа. Исках да стигнем горе към 12:30 и да хапнем по едно вкусно бобче. Надявах се да я преспа някъде между камъните и да имам възможност и аз да почина. Бях взел одеяло с изолация към земята, взех и храната от кухнята и за всеки случай и малко вода. Тръгнахме от х. Алеко по лятната пътека, водеща директно нагоре. Ема се движи по-целеустремно, когато пътят е скалист и тесен. Темпото беше като на възрастни туристи. От време на време гледахме и помирисвахме цветенцата, но се движихме бодро напред. Набирахме бързо височина и оставяхме дори някой групички зад нас.

Бях много горд, каква планинарка си имам и как видимо се наслаждаваше на свободата си тук горе. На заслона преди да излезем на платото направихме кратка почивка. Реших да и дам храната от кухнята. За мой късмет дойде и едно семейство с две по големи дечица и куче и остана за малко при нас за почивка. Децата и кучето привличаха вниманието на Ема и така някак неусетно изяде половината от храната и. Продължихме нагоре и си играехме на „преодолей следващия камък“. Ема се катереше с голям кеф и дори избираше по-високите камъни и избягваше утъпканите пътечки. Преминахме и по все още останалите снежни езици. Беше някак странно да си навън при 25-28 градуса и да вървиш по сняг.

Малко преди 13:00 стигнахме върха. Имаше доста хора и само заради Ема ме пуснаха да купя нещо за хапване преди другите. Макар храната да не е нищо особено реално, винаги изпитвам особена наслада от нея като се кача на Черни връх. Така беше и сега. Котаракът на стопаните ни правеше компания. След обяда излязохме навън. Ще спим… хахахаха. Доста наивен съм бил. Сред толкова хора и кучета, беше трудно да накарам Ема да легне. В полезрението ни винаги имаше нещо, привличащо вниманието.

Затова реших, че спането ще го отложим. Катерехме се малко по камъните, направихме си снимки и тръгнахме надолу. По пътя срещнахме момиче с майка си. С Ема се харесаха н веднага, хванаха се за ръка и извървяха така целия път до разклона.

От там ние поехме надолу. Умората започва да става видима у Ема. Първо искаше да я взема на ръце, после да я гушна. Скоро усетих че се отпуска и заспива на рамото ми. Намерих една полянка с малко сянка, постлах одеялото и я оставих да си спи. Влязох в ролята на мухогонец 🙂

Просто си лежах до нея и гоних всякакви нахални насекоми да не я кацат… и така около 1.5 часа. Не знам дали някой ще повярва, но наистина беше прекрасно. Просто си стоиш и бдиш над спящото си съкровище насред Витоша. А панорамата, която имах допълваше перфектно картината.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си