След великден бяхме решили да прекареаме една седмица на с. Войнежа с децата. Соня щеше да се включи в сряда вечерта, докато аз и децата отивахме по-рано. За да мине тричасовия път гладко, тръгнах след обяда на децата с надеждата, че ще спят поне в 2/3 от времето. Да ама не: Ема, а след малко и Кристиян се събидиха още на село Сопот. Нямах друг избор освен да продължим напред, пък каквото сабя покаже. Изведнъж, като по поръчка, ми хрумна идеята да разделя оставащия път на две – да спрем в с. Емен и да се поразходим из каньона на река Негованка, да се наградим с по един сладолед и после да продължим. Време имахме. Питах Ема и Кристиян дали са съгласни, а те щом чуха за сладолед бяха готови на всичко :-). Речено-сторено. По пътя обаче ме загложди мисълта, че карам и две колелета, които по никакъв начин не са защитени от кражба. Оставя ли колата на паркинга до пещерата, трябваше да разчитам на балканското добродушие. Реших да рискувам и така оставих колата с все колелета и тръгнахме. Пътеката я познавах от преди 2.5 години когато я посетихме със Соня и Ема (и Кристиян, но той беше в корема на мама).
След около 20-30м след беседката, пътеката свива в ляво и води нагоре към върха на каньона. Ема и Крисо се радваха на каменистата и стръмна пътека и кой както можеше се придвижваше нагоре. Аз разбира се помагах най-вече на Крисо. През храстите забелязахме няколко патици в реката. Последното катерене през тесен процеп между скалите преди да стигнем панорамната пътека.
Времето и природата бяха прекрасни. Облаците създаваха някакъв лек драматизъм, докато хрупкаво зелените дървета и храсти контрастираха иделано на сивите скали.
Каньонът на река Негованка и Еменската пътека се според мен едно от най-красивите места в тази част на страната и всеки един от 10те километра отбивка от главния път София-Варна си заслужава да бъде изминат. Пътеката преминава по самия ръб на каньона и при мокро и хлъзгаво време трябва да се внимава особено. Височината до реката е около 100м.
От тук е минавала пътеката за вече счупените мосточета. Толкова ли е трудно да се ремонтират старите мостове и да се направи пътеката още по-атрактивна.
Още малко усилия и вече се намирахме на около 100м над нашата крайна цел – водопада Момин скок. Беше впечатляващо, красиво и леко страшно де протегнем врат и да го зърнем. Река Негованка на това място се стестява и образува интересни чупки и вирове, обградени от вертикални скали и свежа зеленина.
Следваше спускане по стръмен горски път, който в дуждовно време си е направо опасен. Преди водопада се пресича и едно оцеляло дървено мостче, което се вписва страхотно в пейзажа с остарелите си парапети и основа.
Ема помагна на Крисо да минат моста и ето ни и до водопад Момин скок. Предният път следваше къпане във вира, но времето все още беше студено за такова начинание. Иначе съм сигирен, че щях да намеря последователи…
След кратка почивка, тръгнахме обратно по същата пътека. По пътя зърнахме една дъпка край пътеката. Споменах, че е на баба Меца. Кристиян, вместо да се стресне, веднага отиде да и хвърли някой и друг камък…
Като се върнахме до колата, колелета си бяха все още цели и на мястото. Влизането в пещерата отложихме за друг път, понеже баба Бубу вече ни чакаше с вкусна вечеря.
Получи се една почти перфектна следобедна разходка. Единствено липсата на мама ме кара да оценя разходката като почти съвършена. Разбира се в самото село Емен се възнаградихме всички за положените усилия и си хапнахме сладолед по желание.
