Имаше няколко причини да се разходим по екопътека Бяла река край Калофер:
- да изразходим калориите, приети по време на новогодишната гала вечеря във Винарска изба Сопот,
- да подарим на Венци един необичаен подарък за рождения му ден,
- понеже все още не бяхме ходили по екопътеката,
- понеже ни беше близо,
- защото трябваше да служи за подготовка за изкачване на вр. Амбарица на следващия ден.
И така, за да запълним програмата на 1ви януари, предложих да отидем до популярната екопътека Бяла река. Тръгнахме с четири пълни коли. Нямах кой знае какви очаквания, както за самата пътека така и колко от нея ще изминем. Вземайки в предвид и тръгване около 13:00 при няколко градуса минус навън и големия брой деца, се очертаваше една автомобилна разходка до началото на национален парк “Централен Балкан” с посещение на мъжкия манастир край Калофер “Рождество Богородично”. Оказа се обаче едно страхотно преживяване за всички участници по една от топ 3 най-атрактивни, разнообразни и чисти екопътеки, които съм посещавал.
Първото предизвикателство се оказа пътят от Калофер до манастира. Той е проходим от лек автомобил само в сухи условия. При сняг и дъждове е необходима кола с висока проходимост. В Калофер и на разклонения има табелки “манастира”, които указват посоката. След около 8км се озовахме пред портите на красивия и запазен манастир “Рождество Богородично”. Докато го разглеждахме, мама успя да нахрани Кристиян с вкусно пюре. Така поне за следващите 2-3 часа бяхме подготвени. От двора на манастира се откриваше съблазнителна гледка към първенеца на Стара планина – вр. Ботев.
Екопътека Бяла река започва на около 200 м след Калоферския манастир. Дължината и е около 2 км и преминаването става за около 2 часа. Бяхме общо 11 души на старта на пътеката – 5 възрастни и 6 деца (Байрактарови и Маринови в пълен комплект – барабар с рожденика, Жоро и Гери, както и Ника, чиито родители безрасъдно ни я повериха :-). Ето и групова снимка на входа на екопътеката. Както и карта на самата екопътека.
Началото беше лежерно. Особено момичета се вълнуваха около замръзналата река: скачаха по лета, чупиха ледени парчета и някак си не бързаха да тръгват. За сметка на това мъжката част чакаше търпеливо, за да навлезем в очертаващия се каньон. Пътеката започва съвсем на равно, като реката течеше в дясно от нас. Кристиян седеше в кенгуруто спокойно и наблюдаваше случващото се около него. Всеки един от възрастните беше близо до поне едно от децата (поне така беше идеята).
Трябва да отбележа, че по целия път имаше опознавателни табелки, които предизвикваха любопитството на децата и големите с интересна информация за растенията, животните и географията на Централен Балкан. Защо ли тази практика е изключение, а не правило при останалите екопътеки?
Продължихме всички напред като си оставяхме време за снимки. Като че ли нямаше да застудее и смръчи след 2 часа… След около 300-400м пътят започна да се вие нагоре, отвеждайки ни над Бяла река. От тук започна и приключенската част с редица дървени мостчета и парапети (всичките в префектно състояние). Първите два моста вече се прокрадваха долу в ниското зад гъсто растящите, но вече безлистни дървета. Ето го и първото от серията мостове, с който се преодолява един водопад. Изглеждаше малък, докато не го видях от отсрещния бряг. Сигурно имаше 40-50 м. пад.
Следваха други два моста. Другите се движеха напред, докато аз се опитвах да снимам с Кристиян пред мен. Нямах шанс за някакви по фини настройки, затова щраках на автоматичен режим (вижда се от резултата). Пътеката, погледната назад с водопада загатнат горе в центъра на снимката. Там, където водопада се сливаше с Бяла река имаше кристален вир в синьо-зелен оттенък. Какво ли не давам да се покъпя тук през лятото?
Продължихме смело и с добро темпо напред. След всеки завой ни очакваше следваща приятна изненада с виещи се над реката мостове и прилепнали до скалите парапети. Ту се качвахме на до 50 ми над реката, ту слизахме буквално до нея.Бени, Соня и Ема позират на отсрещния мост.
Гледка към ждрелото на Бяла река беше страхотна. На места скалите се извисяваха отвесно над нея на височина до педесетина метра. Ключовото място на екопътеката с уникална панорамна гледка. Тук може човек да почине и да се върне по паралелен път (без мостове и парапети) или да продължи напред и да изпита пълната наслада на екопътеката.
Направихме кратка почивка. Гледката към вертикалните скали над отсрещния бряг беше просто като магнит. Браво на хората, направили възможно безопасното преминаване по такива красиви места.Ника и Бени слизат по стръмнтата стълба към моста. Следват ги Жоро с Гери, Соня с Ема и Венци с Яна. Изглежда само Павел е някъде напред. Изчаках всички да минат отсреща за обща снимка. Колко малки изглеждат на фона на тези скали.
Тръгвам след групата и не спирам да снимам виещите се по скалите стълби. Кратка почивка за зареждане на батериите на децата. Един банан и десерт бяха разделени по равно и унищожени незабавно. Поглед надолу към мястото с големия камък и информационно табло, на което преди малко почивахме. Просто уникално съоражение, давайки ни възможност да го усетим по незабравим начин. След като преминахме вече отляво по течението на реката (а ние се движим обратно на течението) и се качихме до горната част на скалите, започна спускане през гориста местност. Скоро отново се озовахме до реката, малко преди да я прекосим за пореден път. Стълбите отсреща загатваха ново изкачване… Жоро вече ни чакаше на беседката в най-далечната точка на екопътеката. Това е и последния мост преди да минем от дясно на реката за последен път. От тук поехме нагоре към най-високата точка на екопътелата по десния бряг. Следваше изкачване и връщане в изходна позиция.
Аз, Кристиян и Гери поехме водачеството на групата. Изкачването беше стръмно, но приятно и бързо. Зад нас, в инианска нишка, идваха останалите от групата. Жоро ни следваше последен, внимавайки да не забравим някое дете из тези дивотии. На най-високата точка, преди да обърне посоката имаше пейка с великолепна панорама към заснежените била на Централен Балкан. От тук имаше пряка пътека през гората, избягваща пресичането на реката. Вече бързахме да се приберем, понеже температурата взе да пада, а и Кристиян можеше да предеви претенции за следобедна закуска (която беше в раницата … в колата). До тук той мълчаливо гледаше всичко, ставащо около него.
От другия край на реката ни посрещнаха кози с дълъг косъм. Беше вече минало 17:00 и луната се открояваше на кристалното небе. Някъде зад нас се открояваше величието на вр. Ботев с телевизионната кула. Стадо от биволи ни посрещна в самото начало на пътеката.
Пристигайки във винарна Сопот ни чакаше празнична вечеря (пак) и отпразнуване на Х рожден ден на Венци. Ето изгледи и от самата винарна, разположена на красиво място, някъде посредата между централна Стара планина и Средна гора.
Трябва отново да кажа, че това е една от най-добре поддържаните екопътеки. Никъде не видях мръсотия (а нямаше и кошчета). Пътеката е красива и си заслужава да се посети през всеки един сезон. Ние изкарахме страхотен ден тук и със сигурност скоро пак ще се върнем.
