Днес е Великден. Наистина един велик ден за разходки с децата. След като набрахме инерция през последните два дена с Ляшнишки водопад и шестте водопада по река Камешница, днес беше ред да се отправим към село Скрът. Преди това изпратихме мама и кака Ели за София. От село Скрът има изградени пътеки с беседки до два близки водопада – Мангъро и Дъбица. Началото на пътерката е при църквата в горния край на селото. Там запалихме свещички с децата и майка ми, видяхме как се купуват агнета на търг за селския курбан и тръгнахме.

След няма и 100м. пътеката се разклонява – надясно за водопад Мангъро и напред за водопад Дъбица. Ние тръгнахме за Мангъро. По план до него се стига за около 35-40 мин. Ние разбира се умножаваме това време с коефицента „Байрактарови“, който е константа и е равна на 1.5. Това е нещо като „пи = 3.14“ в мартематиката. Коефицентът „Байрактарови“ ни позволява да изислим точно, колко време ни е необходимо да стигнем до желаната от нас природна забележителност. На него ще отделя скоро да цял един пост.

Та пътеката върви се през по голямата част по поречието на река Ремешница. Минава се през прекрасна чинарова гора, в каято децата сметнаха, че са в някоя приказка.

На няколко места пресякохме реката по дървени мостчета, следвайки неизменно синята маркировка. Пътеката е тясна, но не представляваше трудност. Напротив – точно такива кози пътеки радват децата. При тях те трябва да балансират да не паднат в дерето, да катерят малки скалички и камъни.

Последните 100-200м са по-каменисти и стръмни, но за сметка на това гледката към водопада те издърпва като магнит. Бяхме там точно по обяд и слънцето печеше точно над върха на водопада. Въпреки това успяхме да погледаме и поснимаме с децата.

Ето и няколко снимки от прекрасния водопад Мангъро.

Точно там ни настигнаха още двама възрастни с дете – оказаха се дядо, син и внук. Дядото – местен и бивш горски ни показа друга пътека за връщане. Без да се замислим го последвахме. А нея дори на картата я нямаше. Беше много приятна, минавайкли през гората и в последствие се спуснахме по нещо като дере.

Долу на беседките решихме да починем и хапнем. Наистина безценно – да не бързаме за никаде и да ядем край румолящо изворче под сянката на вековни чинари.

Решихме, че няма да ходим до другия водопад. Нека оставим причина да дойдем отново в Беласица планина скоро. За сметка на това направихме разходка до Самуиловата крепост в близост. Беше излишно заради бутафорията, която са спретнали някои белстящи умове. Древните останки са почти невидими пред бетона, който е излят. Иначе местността е вълшебна и си струва идването насам.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си