Него вече бяхме посещавали преди повече от година и знаех как да стигнем до него. Познавяайки пътя, предвидливо бях взел колелетата на Ема и Кристиян, за да покарат и да се придвижим по-бързо до манастира. Така и стана. Децата отпрашиха напред по черния път а аз ги гонех.
Нещо обаче се бе променило от последното ни идване – имаше много коне, пасящи на воля, а пътят беше прехраден с електропастир. Нямах намерение да търся нов път, така че се промушихме и влязохме в частен имот.
На места се наложи да помагам на Кристиян, но той основно си караше със собствени сили. Ема нямаше проблем с новото колело да изкачи леките наклони.За около 15-20 мин бяхме на манастира. Влезнахме и запалихме по една свещичка, разгледахме го набързо и тръгнахме да търсим водопада. Колелета оставих до стопанската сграда на манастира.
Мислейки, че знам пътеката и посоката, последвах указанията на жълтите стрелки, виждащи се на поляната пред манастира. Крисо ни беше водач и се заспускахме по нея в ляво от манастира. Ннадолу към реката и стигайки до нея установих, че сме на грешното място. По късно се оказа, че стрелките водят до аязмо, което обаче е обрасло и неотркиваемо.
Погледнах си картата на телефона и разбрах, че сме на около 1км от местността Котлите, където трябва да се намира и едноимения водопад. За да не се качваме обратно, предприехме едно офроуд преминаване по скалистия склон над реката. На Крисо за момент му дойде слънцето малко в повече и загуби желание, но след кратка мотивационна реч продължихме.
Говорехме на висок глас и изведнъж Ема ни посочи отсрещния склон и извика “Вижте, козички”. Гледам в посочената посока и зебелязвам две едри сърни да тичат на една поляна, преди да изчезнат в гората.
Съвсек скоро открихме каменна пирамидка, която ни показа, че сме на правилното място.
Едновременно с нас дойде семейство с три деца. Заслизахме по стръмна пътечка. Реката беше на около 30-40м под нас, преградена от вертикални скали. Първо отидохме до горната част на водопад Котлите. Беше пресъхнал, а е едва средата на май. Имаше вир в ниското, който сигурно ще изчезне до месец. Седнахме на камъните и се освежихме с круша и ябълка. Аз поснимах водопада от горе.
После слязохме и до основата на водопад Котлите, до която стигнахме по тясна пътечка. От тази переспектива се вижда колко наистина е висок водопад Котлите, заобиколен от три страни от високи отвесни скали.
Взехме си довиждане с стопаните на Букоровския манастир и забързахме към колата. Децата отново бяха възседнали колелетата, а аз помагах, когато има нужда.
Точно преди колата, Ема мина през “минирана” от конете локва, така че ги оставих да карат и по асфалта, докато падне мръсотията :-).
Всички бяхме огладнели. Подсилихме се на първото възможно място в Годеч. На път за вкъщи децата заспаха. Нямах намерение да ги будя. Бъз днес не можахме да наберем, но си спретнахме чудна разходка. Може би утре ще намерим бял бъз при разходката до Добравишка скакля.
