От много време не се бяхме организирали с Маринови и Бозвелийски за разходка с децата. Тази неделя се очерта като подходяща и набързо се уговорихме. Не ми се щеше да посещаваме познати места. Сетих се за непознатата Понор планина и с помощта на Радо от www.planinar.org и книжка за района от 1975 скицирах плана – разходка до водопад Добравишка скакля и посещение на необлагородената пещера Говедарника (ако я намерим).
От София до село Искрец, намиращо се на 10 км от Бучин проход се стига за около 1 час. В Искрец следвахме с остър ляв завой табелата за село Брезе. Понеже бяхме с общо 7 деца на възраст от 3 до 14г. сметнах за редно да оставим колите в долната махала на село Добравица. За него обаче няма табели. След теблата за начало на село Брезе се кара около 1км и се хваща черен път в дясно от основния. Той ни отведе след около 2-3км до центъра на махалата, пред бившето училище.
Местните ни порещнаха с усмивка като видяха три пълни коли да паркират и 13 души да се изсипват от тях. Наложи се да правим имповизиран паркинг, за да съберем всички коли на оширението. Времете беше приятно и с бодра крачка поехме по пътя през моста с бетонни колони.
Кристиян настояваше да дойде с колелото, останалите деца не бяха моторизирани. Пътят е много приятен и набързо сформирахме групички по интереси или по-скоро по възможности. По-големите деца вървяха напред и се катерехе отстрани на пътя. По малките гледаха от тях и ги следваха.
До водопад Добравишка скакля са малко над 2км от махалата с леко и приятни изкачване. Разгледахме един интересен оброк край пътя, за който бях разбрал от сайта на Понория. В района има много такива, които свидетелстват за живот от много ранни времена.
Последните 150м. се отбихме в ляво от основния път по една пътечка, която ни отведе до самият водопад. 
Добравишка скакля не е от най-пълноводните, но определено си заслужава посещението. Водите падат от около 20м върху „позлатени“ скали. При слънчево време те блестят и придават някаква магичност на мястото.
Добравишка скакля спокойно може да бъде неречен „Златният водопад“ заради характерните отлагания по камъните.
Останахме тук да починем и да се поснимаме. Децата започнаха да катерят къде що има дърве та и скални блокове.
Разходката до тук се оказа кратка, затова предложението ми да посетим пещера Говедарника се прие от всички. Бях проучил и заредил два възможни маррута до нея на Garmin-а си. Без негова помощ, едва ли човек, непознаващ района, би могъл да я открие. Върнахме се обратно до основния полски път, пресякохме реката и продължихме по него за около 100м. След това поехме в ляво по трудно забележима пътечка. Тя отвежда нагоре към пещерата, която се намира на около 500-600м. от началото разклона за нея.
Провирайки се през леани и друга висока и ниска растителност стигнахме първо до едно поточе с чучур. Пещерата беше на 50м над нас и вместо по „царската“ пътека, решихме да издрапаме без път напряко до нея. С помощта на дебела сопа проправихме път между гъстите транаци. Децата успяха или да се поодерат леко или да се ожилят от коприва 
Излязохме точно пред входа на пещерата. Без много да му мислим, облякохме по едно яке, взехме челници и фенери и всички влязохме вътре. Пещерата е делга 116м. Нейната забележителност се състои в големите и високи синтрови прегради, извиващи се по равния под. Името на пещерата идва от факта, че преди време говедата са пладнували в нея и началото и е покрито с изсъхнала говежда тор.
Проучихме я доста подробно, разглеждахме наличните дупки и едно малко „езерце“.
В дъното на пещерата от дясната страна има канал, където намерихме малки сталактити и сталагмити. Нагледно се виждаше как капките стояха на тавана и така след години ще се втърдят.
Определено беше интересно и ново преживяване за големи и малки.
Понеже лекият пролетен дъждец намаля почти до спиране, решихме да тръгнем. Само 3 минути по-късно отново се усили. За кратко спряхме да се насладим да прекрасната гледка към Брезе и други близки села отсреща.
Следвайки пътеката заслизахме надолу с надеждата да не ни вали така в гората. Напротив, дъждът се усилваше и скоро вече нямаше значение как и колко вали – бяхме си мокри. Поради стръмното слизане гледахме да пазим децата от подхлузване. Преминавахме поточето и на тъгъдък слязохме до основния път.
Оставаха ни още 2км до колите. Нямаше вече как да станем по-мокри, така че спокойно продължихме напред. Децата не обръщаха особено внимание на метереологичните условия. Още по забележително беше, че и майките не му обръщаха.
С игри, тичане, каране на колело и сладки приказки стигнахме до колите.
Някак си от самосебе си се разбра, че ще пропуснем заплануваната за днес пещера Душанка, но скоро пак ще се върнем тук. Понор планина е малко позната, но изключително привлекателна и с многобройно природни и културни забележителности. Определено си заслужава повторно идване. Подробности за маршрути и забележителности в Понор планина може да намерите на сайта Понория.
