От години желаех да видя тази популярна природна природна забележителност. Снимките, които бях гледал, с млечно синята вода, водопади изливащи се по наситено зелена растителност и златистите скали определено подсилваха мотивацията ми да ги посетя на живо. Поради факта, че са малко отдалечени от традиционните ми дестинации, досега не намирах време за тях. Перфектната възможност се отдаде след седмица престой на село Войнежа. На връщане към София реших да направим една дъга през Деветашкото плато с Ема и Кристиян и да разгледаме Крушунксите водопади, както и и някой от известните пещери там. Тръгнахме след закуска. По пътя спрях да снимам едни чудни слънчогледови полета нейде из Балкана.
След Павликени видях едно момче – стопаджия. Спонтанно реших да го взема с нас. Ема и Кристиян за първи път виждат да кача някой непознат в колата. Оказа се много приятен младеж – поет. Подарими ми негова книжка със стихотворения. Отиваше на традиционен фолклорен фестивал “Тараклъка пее и танцува”, в с Градище.
Без много да му мислим се отбихме всички там. Децата погледаха и послушаха народна музика на живо, подивяха на един батут и хапнахме агнешко на жар.
Нямаше как да се отърва, без да къпя няколко безполезни джунджурийки – на Крисо един комплект с полицейски пособия, а на Ема фризьорски.
Беше вече късен обяд, когато продължихме към с. Крушуна. Децата разбира се заспаха. За съжаление не бяхме далеч от целта и бързо стигнахме. Чудех се дали да ги будя или да ги оставя да поспят още малко. Избрах последното и продължих към с. Кърпачево и Горско Сливово, където трябва да има няколко интересни пещери.
Оказа се, че достъпът до пещера Стълбицата край с. Кърпачево е труден. Продължих към пещера Гарваница до с. Горско Сливово. Намерих отбивката и по черен, но равен път стигнах до входа и. Тя е пропастна пещера. Метална стълба позволява слизане до дъното на пещерата, от където човек може да разгледа галеиите и.
Ема и Крисо продължаваха да спят. Наоколо нямаше жива душа. Оставих ги в колата и реших набързо да сляза и да я разгледам.
След тази спирка децата, като по поръчка, се събудиха. Бяхме само на 1-2 км от Крушуна. Пресигнахме около 15:00 и не можех да повярвам на очите си. Стотици хора, автобуси, коли бяха акостирали там. Басейн, облъчващ с електронна музика, заглушаваше гласът на красивата природа. Такси за паркинг, сергии с китайски боклуци, кебапчета, царевица…комерс от всякъде. Всичко си представях за така чаканото ми посещение на Крушунските водопади, но не и това. Чудих се и още се чудя, какво е накарало толкова хора да дойдат тук? Други, не по малко красиви (и лесно достъпни) места, остават обаче самотни…
Както и да е. След първоначалния шок и бруталното разминаване на очаквания (тихо, спокойно местенце) и реалност, тръгнахме с децата към известните водопади.
Първо хванахме пътеката към извора в Крушунската пещера. Изкачихме първоначално стръмен отчастък по пътека, а след това продължихме по каменсти път нагоре до входът на пещерата.
За колуминацията на тази местност – “Крушунските водопади”, трябваше да се върнем обратно до началото на пътеката и да продължим напред. Наистина околността е страшно красива. Цветът на водата и скалите е различен от всеки друг, който съм виждал. Колкото повече приближавахме Крушунските водоподаи, толкова по-интерсно и красиви ставаха множеството прагове, водни басейнчета и бигорови тераси.
Не след дълго достигнахме и самия Крушунски водопад. Карстовият водопад е висок около 15-20 метра. Разпръсква се по всички улеи на обраслата с растителност скала.
Останахме малко да се полюбуваме на красотата му. Дори успяхме да се покачим до средата и да го снимаме от там. Не посмях по-нагоре, поради падналите камъни от съсдната скала.
Децата вече нямаха търпение и желание и тръгнахме обратно. За голямо съжаление носех със себе си само телефона си, и в последствие установих, че качеството на снимките от Крушунските водопади е трагично. Ясно е, че пак ще се идва – следващия път обаче, ще избера работен и мрачен ден, за да избегна навалицата и ще взема фотоапарат, достоен да заснеме красотите.
Макар и да не бях очарован от комерсиализацията на това местенце, трябва да кажа с ръка на сърцето, че си заслужава идването тук. Водопадите, травертиновата каскада, с множество прагове, водни басейнчета, бигорови тераси, подковообразни скали и своеобразна растителност са уникални и трябва да бъдат посетени.
Остана още една цел – Деветашката пещера. Поради напредналото време обаче я оставихме и нея за следващия път. Така вече имаме няколко причини да се върнем и посетим това страхотно кътче на България.
