Компанията отново се събрахме да посрещнем новата година във винарна “Сопот”. И отново разходка по екопътека Бяла река край Калофер беше предвидена в програмата. Дори нямаше нужда да питам останалите – те вече знаеха, че на първи януари в късните предиобедни часове и с леко натежала глава ше отидем да подишаме чист старопланиснки въздух. На изходна позиция бяхме ни повече ни по малко от 10 възрастни и 11 деца! Ето част от децата, такава група трудно се събира в един кадър 🙂
Началото, както обикновени, беше трудно. Децата се нахвърлиха на леда по реката, като невидели. Скачаха, пързаляха се, трошаха парчета лед, все едно им беше за първи път. А ние, родителите, викахме покрай тях и се опитвахме да предотвратим фал старт с някое падане в ледената вода. За късмет такова нямаше. Самата река беше полузамръзнала и различните състояния на водата бяха изключителни красиви.
Групата се движеше едноверменно бавно и с разнородно темпо. За сметка на това всички се наслаждаваха на прекрасния зименен ден. След като се поуспокоиха страстите, тръгнахме по пътеката нагоре и се отдалечихме от реката. Темпото се подобри, най-вече поради факта, че пътечката беше тясна и покрита с лед и сняг и всяко спиране водеше до забавяне на групата. Разпределехме се по двойки дете-възрастен и се заискачвахме нагоре.
Картинката около нас беше истински зимна. Падналият преди няколко дена сняг придаваше особена красота на тази любима екопътека. Първата серията от стълби мосточета покрити с лед и сняг. Последва стръмно и хлъзгаво слизане по първите стълби. Ние с Ема се движехме отзад и се пазехме взаимно да не се подхлъзнем.
Водопадът тази година беше почти замръзнал и прекрасен. Като цяло разходката имаше леко екстремен характер, поради заледяванията по стръмните стълби и мостчета и поради големия брой малки деца, които трябваше да преминат. Реката беше кристално чиста, направо смразяващо бистра.
Една част от бригадата бяха вече на отсрещния мост и ни махаше.
Соня, Лия и Мария се движеха отзад. Стоян и Дивна ни чакаха в началото на пътеката, заедно с Бандакови. Опознаватлните пътеки са определено сполучливи и дават интересна информация за растенията, животните и парка по един привлекателен и лесно запомнящ се начин.
На по-високото, там където слънчевите лъчи успяваха да пробият, снегът се губеше. Докато ниско в дерето покрай реката ледът и снегът бяха навсякъде. Някъде тук Кристиян започна сам да се придвижва. Първоначално с мен, а после и със Соня успя да премине почти цялата пътека на собствен ход.
Кратка почивка направихме на разклона при големия камък. Там успяхме да направим и обща снимка на децата, които бяха достигнали до тук.
След площадката с големия камък следваше едно стръмно спъскане по почти отвесни стълби, които си бяха хубаво заледени. Тука шанса да изгубим някой от групата беше съвсем реален… Е, преминахме без инциденти. Отново поглед назад – в дъното зад моста и стълбите се намира площадката, където освен, че е място за отдих, а и възможност да се излезе на пътя към началото на екопътеката. Поглед и към дерето, което пресякохме на няколко пъти до момента.
Отново слънцето се показа над дерето и приятно ни сгряваше. С Кристиян и Соня малко поизостанахме, докато останалите продължиха напред. Кристиян му хареса да върви със Соня и макар и бавно се придвижваше нагоре по стълбите и пътеката. Аз, разбира се, документирах това събитие.
Преди да достигнем най-високия мост предстоеше кратко изкачване, което Кристиян преодоля с леко съдействие на мама.
Изгледът от тази точка е страхотен.
Следваше отново слизане към Бяла река. Макар и с по-бавно темпо, успявахме да следваме останалата група. А ние със Соня продължавахме да насърчаваме Кристиян да продължи разходката си на собствен ход. На стръмните места помагаше и кака Ема 🙂
Скоро стигнахме отново до коритото на реката. Остава ни само да пресечем последния мост, за да стигнем крайната, най-отдалечена точка на екопътеката. Ема отново беше пред нас и се катереше на четири крака при последните стълби преди заслужената почивка.
На половината от пътеката има беседка, където може да се почине. Но при минусовите температури и сянката там на никой от нас не му се оставаше за по-дълго от 5 мин.
От тук следваше продължително изкачване по стълби докато се излезе на обиколната пътека. Кристиян макар и вече поуморен, си вървеше нагоре, като от време на време искаше да се качва на конче. Ама по тези замръзнали и стръмни стълби не ставаше. С Ема вървяхме до мама и него и снимахме наоколо.
Другите бяха напред, но ги чувахме в далечината. На един завой децата имаха нужда от енергия, затова Соня извади дълбоките резерви от коледни курабийки. Аз, за да улекотя багажа, бях оставил баницата във винарната 🙂
Пътеката за връщане имаше особен чар в това време, съчетавайки заснежени места с покрити от зелен, свеж мъх скали. Връщането е лесно, но монотонно. Липсват мостчета, стълби и други атракции. Мама Соня се превърна на места в расова кобилка, за удоволствие на Кристиян.
Скоро бяхме на изходната позиция, където децата отново бяха върху леда на реката и изпробваха нервите на възрастните. Оставихме ги малко да попадата и да се попързалят и носят ледени блокове.
В последните метри направихме гонка с Ема, Лия и Ника, които се опитвахме да ме хванат, докато нося Кристиян на конче. Падна голяма веселба. Лия геройски понесе едно падане и продължи с гонитбата.
Както и на миналият 01.01. така и на този имахме шанса да се разходим по тази прекрасна част на Стара планина. Макар екопътека Бала река да не е дълга, неусетно прекарахме 2.5 часа на отрицателни температури, изпълнени с много емоции и смях. Дано цялата 2016 до продължи в този дух.
Вечерта, както се полага, отпразнувахме рожденния ден на Венци – да си жив и здрав приятелю.
