Още в средата на седмицата ме засърбя, какво ще правим през почивните дни. След консултации с прогнозата за времето решихме да отидем поне на височина от над 1500м, за да избегнем дъждовете. Спряхме се на една вила в местност Паничище. При добро време и организация щяхме да отидем единия ден до хижа Скакавица и водопад Рилска Скакавица а на другия ден разходка около седемте рилски езера. Имах и резервни варианти, ако се наложи да променяме в движение плана.

Плановете се объркаха още при тръгването от София. Един лек инцидент с Кристиян ни забавиха и пристигнаме до Паничище едва към 11:30. Време за езерата нямаше, затова тръгнахме на разходка по пътя за Зелени преслап  до х. Скакавижа. Пейзажа беше приказно-зимен. Имаше пухкав сняг от около 30-40 см в началото, който се увеличаваше по пътя нагоре. Времето беше много тихо и единственото нещо, което липсваше беше слънцето.

То се беше скрило някъде зад дебелия слой облаци. Забравих да спомена и групата – бяхме ние четиримата, Венци, Бени Павел и Яна. Спонтанно включихме и кака Ели вечерта преди да тръгнем. Майка ми също беше с нас и с известна доза носталгия си спомняше екскурзионните и летувания по същата пътека преди около 40 години. Тя, макар и на 64г. тихо се наслажвадаше на разходката. И тя в младите си години доста е обикаляла българските планини и хижи.

Разходката започна мудно. Аз носих Кристиян в самара, майка вървеше бавно но уверено напред. Децата захванаха бой със снежни топки, дърпане на клони, отрупани със сняг и всякакви други игри.

Напредвахме бавно. На х. Зелени преслап изчакахме изоставащата група. Постепенно стана ясно, че с това темпо няма как да стигнем до х. Скакавица. Ема и Яна вървяха трудно в снега, който им стигаше почти до колене. Въргалянето по него изглажда беше по приятно от вървенето. Нямаше утъпкана пътека, а само следи от двама души, минали може би малко преди нас. Решихме да се разходим докато всички огладнеят. Носихме малко храна с нас и пюрета за Кристиян. Този път имах и изненада за децата – бях взел примус с мен, да им покажа как се стопля храна в зимни условия. След като повървяхме около час достигнахме момента, в който яденето за Кристиян (а и за други малки и големи деца) стана неотложно. Поизчистихме място, на което постлахме одеяло, извадих примуса, напълнихме съд със сняг и зачахме да се разтопи. 
Стоплихме пюретата на Кристиян, докато останалите сладко похапвахме донесеното. Децата не спираха да играят и да „тупат” клоните от снега. Въргаляха се, замяргаха се, лягаха по отрупания със сняг път и определено изпитваха наслада да са тук.

Осъзнах, че зимните преходи си имат различни правила за мотивация на децата. Значително по-трудо е да ги накараш да върят напред при условие, че на всяка крачка могат да измислят как да се забавляват. След кратката почивка обърнахме посоката. Вече с по-бодро темпо крачихме към колите. Децата продължиха да се гонят и бутат докато стигнахме паркинга.

Поехме към вила Ема, която се оказа страшно приятна и чиито собственици определено знаят как да накарат гостите да се чувстват добре.

Завършихме деня с домашни вкусотии. За следващия ден се целехме в езерата при добро време.

 

Подобни приключения:

СВЪРЗАНИ СТАТИИОЩЕ ОТ АВТОРА