Това е първия ми блог. Ще започна с последната разходка и постепенно ще добавям предишните. Тя беше до водопад Полска Скакавица в близост до едноименното село. Намира се до Кюстендил и е на около 1.5 часа път с кола от София. Бяхме освен с Ема и мама, с приятелско семейство с две дечица на 7 и 5 години, с които често правим излети. Пътят до селото беше много приятен и минава през Конявската планина.
За местонахождението на водопада е изписано много в Интернет пространството. Аз ще добавя само информация за последните 3-4 км. След като се стигне табелата за влизане в с. Полска Скакавица поехме по черния път в дясно непосредствено след нея. Имаше и табелка „водопад”. Такива имаше още на няколко места, улеснявайки стигането до изходната точка на разходката ни. За тях трябва да благодарим на Емо, собственика на единствената къща за гости „Скакавица”.
Пътят беше проходим и за леки, сравнително ниски автомобили. Имаше две, три места, които изискваха повече внимание и техника 🙂 и така след 3,4 км. стигнахме пак табелка с надпис „паркинг”. Там оставихме колите към 10:30, сложихме раниците, нагласихме децата и поехме по пътя. Особеното на разходките с деца по такива места е, че всяко едно нещо може да им привлече вниманието и да се заиграят. Затова е необходимо да се разработят ефективни стратегии за мотивиране на децата да се предвижват в желаната посока.
Понеже орехите бяха вече станали за ядене, те бяха основния ни обект за почивки в началото. Децата се радваха на пресните орехи, а по-големите от тях се катереха по скалите над пътя. Обещавайки, че следващият орех ще бъде определено по-вкусен от предходния се предвижвахме така от орех на орех. Ние се наслаждавахме на панорамни гледки във всички посоки.
Стигнахме две къщи (едната е вече споменатата къща за гости), минахме покрай тях и продължихме да следваме табелките за водопада. Тук започна и спускането към река Струма и подножието на Полска Скакавица.
Пътеката стана тясна, което улесняваше придвижването. От предишен опит съм установил, че когато пътят е тесен, децата се движат бързо и без разсейване. Липсват просто лесно достъпните забавления. Обикновено тесните пътеки се намират на повече или по-малко стръмен склон. Изискват и повече внимание, но повярвайте ми – на никое дете не му идва и наум да тръгне извън пътеката.
Стигнахме така до една рекичка, която трябва де се пресече. Ето тук се наложи да преговаряме, дали да нагазим или не. Беше още рано да сменяме обувки и дрехи. Стигнахме почти до р. Струма. Малко след рекичката пътят се разклонява на ляво и дясно. Вземаме десния път и само няколко крачки по-напред се откри за първи път водопада Полска Скакавица в (почти) цялата си прелест. Ето снимки, които макар и прилични, далеч не могат да пресъздадат усещането, човек да е в близост до това място.
Това подейства като допинг на децата. Веднага увеличиха темпото в посока на падащите води. Стигнахме началото на стръмна пътечка, която ще ни отведе до мястото, където водите, падащи от около 50 м. се разбиваха в скалите. Пътечката е горска и доста стръмна. Застанах зад Ема, хванах и ръчичките (над главата – скоро ще приложа снимки за тази техника на придвижване) и поехме на горе. Ема обожава стръмни пътеки и скали и от скоро започна да се еманципира и отказва помощ. Тук точно ме остави да и помогна.
Мама идваше зад нас, заедно с приятелите. След около 100 м. качване стигнахме до най-критично място. Преминаваше се над цепнатина по едно положено дърво подпирайки, се до скалата. Беше не повече от 2-3 метра, но се изискваше особено внимание с децата. Преведохме ги едно по едно и … вече сме до самия водопад, усещайки хладта и приятните пръски на разбиващата се във скалите вода. Тук започна и проучването на водопада.
Може да се мине от всичките му страни – зад него, пред него, де се гледа отстрани. Водата вече беше хладна, но след като татковците нагазиха, нямаше как да спрем и малките пътешественици да натопят крака. След продължително снимане, газене и гледане на водопада от всички страни се впуснах в изследване на района под мястото където бяхме. Бях чел, че има малка пещера, както и няколко каскади по надолу. Тръгнах да го проуча, като вървях директно по водата. Пещерата е на около 20-30 м. по надолу и е около 6-8 м дълбока.
Интересна е с това, че входа е малък и се налага да се клекне, докато вътре, човек може да се изправи. Малко по-надолу има още един красив воден пад, зад който има дупка с… водни лилии. Бяха като истински и се наложи лично да го проверя, че не са.
Отправих се обратно към другите. Ема вече беше доста пригладняла. Извадихме студения посен гювеч, като знаехме, че това ще е поредната фалшива тревога (за предизвикателството да се нахраним ще бъде писано често…). О Боже, стана чудо! Ема взе лъжичката и изяде сама почти целия обяд. Таково чудо не се беше случвало още. Дори хапна и от донесената от Бенито питка. След като един от основните майлстони бяха преодолени останахме още малко да поснимаме.
Тръгнахме с идеята да търсим път нагоре и да излезем от виждащата се на ръба на водопада църква. След като установихме, че пътят нагоре води до по-високата част на водопада, но не излиза до къщите се върнахме по-същия път, по който дойдохме. Знаехме, че в къщата за гости се предлага храна (боб, кебапчета, пържени картофи) и засилихме крачка натам. Беше вече около 14:30. От време на време носех Ема. Тя сама ми казваше кога иска да ходи и кога да я нося. Хапнахме там, направихме няколко снимки на църквата и към 16:30 се качихме в колите.
По пътя спряхме да си купим домашно плодове и зеленчуци. Ема заспа на третата минута в колата и си дремна добре до София.
