Този път за маршрута се беше погрижила Тони – приятелка на Бенито и Венци. Бяха ни поканили да се присъединим с тях за една еднодневна разходка по екопътека Боров камък до Враца. До тогава дори не бях я и чувал. Оказа се, че освен друго се минава до едноименния водопад с височина цели 63 м. До изходната точка на екопътеката се стига като се подмине Враца и се поеме към с. Згориград. На края на селото има табела с карта на екопътеката.
Паркирахме колите там. Бяхме ние със Соня и Ема, Бенито, Венци, Яна и Павел както и техните приятели с дъщеря им Бела. Полутахме сме в началото докато разберем дали това е пътя към водопада, но след няколко телефонни обаждания поехме нагоре около 10:40. Носехме си храна и искахме да си направим пикник на някаква полянка, над водопада. Нямах очаквания, а просто следвах групата. В началото пътеката беше широка. Околните пейзажи бяха прекрасни. Огромни вертикални скални венци се извисяваха над горите.
Врачанския Балкан започва да ми харесва. Достигайки коритото на реката, пътеката се стесни. Следваха безброй мостчета и водоскоци. Маршрута е доста разнообразен и децата видимо се наслаждаваха на препятствията – стълби, камъни, мостчета, скали. Постепено набирахме и височина. От време на време горския пейзаж отстъпваше място на чудесен плански ландшафт обгърнат в зелено. Децата вървяха самостоятелно.
Ема дори имаше чувството, че ние имаме нужда от помощ и услужливо ни подаваше ръка. Основната ни техника за предвижване по стръмни терени вече беше отиграна до съвършенство.
Макар и да спирахме за снимки и кратък отдих, групата ни се движеше в добро темпо. Водопадът достигнахме малко перди 13:00.
Останах впечатлен – водата падаше от една вертикална скална стена. Все още имаше вода, макар и с малък дебит. Тук във Врачанския Балкан реките пресъхват през лятото. Пък и подочух, че и човешка намеса на х. Пършевица е повлияла за малкото количество вода, идващо до водопада…
На Боров камък беше време Ема да хапне. Другите деца бяха по-големи и щяха да изчакат пикника. Мама извади обяда и и гледайки падащата вода най-малката планинарка в групата възвърна силичките си. На водопада беше сенчесто и след стандартните снимки поехме в дясно от него по пътеката. Следваше качването на самия му връх по изградени дървени стълбички. От горната част на водопада се отриваха страхотни гледки към долината и отсрещните възвишения.
Знаехме, че остават 10ина мин. по горски равен път за да излезем на полянка с беседка и поточе. Добрахме се до там. Беседката беше заето от друга група. Ние разпънахме одеялата, сложихме бирата и виното в студения поток и се заехме със слагане на масата. Времето беше страхотно. Домашните домати и краставички бяха толкова вкусни. Групата на беседката пък имаше и изявени музиканти, които правеха атмосферата перфектна. Свириха и пееха без да спират. Запознахме се с тях – бяха група от Враца, които често излизат сред природата и винаги носят своите музикални инструменти. Деяна беше сърцето на компанията, с която още поддържам facebook контакт.
Не ни се тръгваше. Всички мисли и проблеми от София бяха някъде далеч. Наслаждавахме се на моментите сред природата с приятели. До този момента и Ема отказваше да почине, макар вече да бе около 16:00. Решихме да потегляме. Групата от Враца знаеха път, различен от този по който дойдохме. Тръгнахме с тях. Пътят се изкачва от беседката в дясно, влиза в гората и скоро започва да се спуска надолу. На Ема и трябваха не повече от 5 мин, за да заспи, носена на ръце първо от мама.
Пътеката беше стръмна и покрита с шума, което я правеше малко опасна. Човек не вижда дали стъпва по пътека, на камък или върху клон. След малко поех аз съкровището и закрачих надолу. На първото място, което излиза от гората, има една полянка. Там точно преди да започне отново гората има път в ляво, който трудно може да се види от хора непознаващи района. Хванахме него, за да ни изведе отново до колите а не в другия край на Згориград. Точно от там видяхме в далечината отново водопад Боров камък – там сред прекрасната Врачанска природа.
Пътят се превърна в скалист и стана още по стръмен. Но с тази весела група никой не мислеше за него. Смеехме се на разни случки и вицове и времето летеше неусетно. към 17:30 бяхме отново на пътя по който тръгнахме. Останаха още 10ина минути и щяхме да сме до колите. Някак си забавихме темпото. Никой не искаше да стигаме колите и да се пребираме към прашната София. Зарекохме се пак да дойдем.
