Този маршрут го правихме не веднъж миналата година. След снощния опит за нощно качване на Черни връх за Часа на земята и прекрасния сняг който заварихме по високите части на Витоша реших, че ски сезонът може да бъде породължен с лежерна разходка край Алеко и спускане към Симеоново. Децата бяха ентусиазирани от идеята и така, след като се наспахме и закусихме първо поиграхме в къщи без да бързаме. За да изпълним плана си хванахме лифта от Симеоново, който за 20-25 мин ни качи до Алеко. Вече беше около обяд и отидохме до гостилница Мотен да съберем сили за спускането. Снегът беше добре в горната част на планината, но надолу не беше ясно до къде ще може да слезнем. Все пак тръгнахме към Витошко лале. За разлика от миналата година, Кристиян се справи повече от добре в стръмната долна част. Ема не я мисля, понеже тя тук си прекара ски-училището и знае горските пътечки за спускане по-добре и от мен.

Замислих се дали пък да не направим половин ден на Лалето, вместо запланувато спускане към Симеоново. Нямаше хора и пистата бе в добро състояние. Отказах се като разбрах, че дори 4 годишни деца трябва да плащат за лифта. Няма как Витоша да заприлича на европейски ски курорт с такова управление. Та тръгнахме със ските да пантим покрай колите.

В гората вече пътеката стана с наклон и можехме да се спускаме. Времето беше супер – тихо, безветрено. За съжаление на места камъните се криеха под снега и често минавхме по тях. Аз карах последен и снимах децата, които се наслаждаваха на ски-разходката.

На тунела направихме кратка почивка да хапмен нещо сладко. Освен това пратихме видео съобщебния на мама (която работеше) и баба (която имаше имен ден). На места вече се налагаше да преминаваме през безснежни коловози или през малки поточета. Снегът ставаше все по-малко, а камъните и корените се появявваха все по-често.  Продължихме по пътеката и скоро стигнахме до междинна станция.

До тук всичко бе идеално и всъщност мислехме да се качим на лифта от там и да си слезем до колата. Не знам кой дявол ме накара да се замисля и да реша да слизаме до Симеоново. Оказа се ГОЛЯМА ГРЕШКА. Имаше всички индикации, че няма достатъчно сняг. Няма да описвам „приключението“, в което влязохме докато се доберем до Симеоново. Около 3-4 км минахме през камънаци, пресичахме реки, носихме за дълго време ските на рамо, псувахме (аз), ядосвах се. Но нямаше как да се върнем обратно. Все някак трябваше да се доберем до Симеоново. Което и направихме с жената на доста нерви.

Поуката: като се вижда че няма условия за реализиране на идеятъа напълно, не е зле и 50% да се изпълни. По-добре е от натрупване на негативни емоции. Ама найсе. Разбрах го в последствие 🙂

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си