Каква я мислихме:

Беше средата на седмицата и вече обмислях какво да предприемем с децата и Соня през последния ни уикенд на Пирин голф. Все още си мислих за неосъществения семеен велопреход, който бях запланувал. Погледнах отново картата и погледът ми се спря на района около Семково. След кратко чертане на маршрути идеята придоби конкретни измерения – спускане от х. Семково до Белица по черен път. 15 км. леко каране, без изкачване. Споделих идеята си с Цецо, който също планираше да е в Разлог през почивните дни. Той отвори Google Earth и заедно обходихме виртуално планирания маршрут. Изглеждаше перфектен – съвсем лек наклон, ясен горски път преминаващ през борови и широколистни гори, сенчести места, които да ни скрият от почти 40 градусовите жеги.

 

 

 

Разстояние, което може да се измине и от по-малки деца (така поне мислихме).  Цецо веднага се запали по идеята и вече обсъждахме детайли от рода: как ще спрем да хапнем диви малини, ягоди и боровинки, как ще си направим пикник, как ще си направим клипчета и т.н. Решението беше взето – всички освен 2 годишния Виктор щяха да са с колела. Отиваме на хижа Семково, спускаме се за 2-3 часа, питаме някой местен от Белица да ни закара (само мен и Цецо) обратно до х. Семково да вземем колите, пребираме се следобеда и дълго време си спомняме с носталгия този приятен преход, който ще ни възбуди апетита за още семейни велоразходки по непознати места.

Какво се получи:

Около 10:00 сутринта бяхме вече на комплекс Семково и за да не се отклоняваме от „плана“ се качихме до хижата по един доста каменист път. Оставихме колите до езерото, сложихме раниците, направихме няколко снимки преди да тръгнем.
Беше приятно хладно, а въздуха ухаеше на бор така, както си го представяхме. Идилията, за която мечтахме ставаше реалност…

Пътеката към хижата и езерото. Децата карат с ентусиазъм.

 

Малко след хижата обаче теренът стана труден за малките колоездачи. След уговорки продължихме бавно надолу. Следваха места с бутане, тикане и подканяне да караме по бързо. Помислихме, че това ще продължи докато слезем обратно до Семково и след това ще продължим по идеално гладък горси път :-).
За да не заобикаляме, минахме през пистата за по-пряко. На места децата вървяха и ние вече бутахме по 2 колелета.

Слязохме до Семково и хванахме горсия път към Белица. Промяна в настилката нямаше – големи камъни, които трудно буваха заобикаляни от малките деца. Често слизахме да бутаме. Всички очаквахме да се качим на седлата и да покараме приятно. Реално вървяхме и бутахме. А времето вървеше неуморно. Докато се усетим бяха отминали 2 часа, а ние бяхме изминали не повече от 4-5 км. С това темпо щяхме да се приберем вечерта.

 

Направихме почивка и се подсилихме. Надеждата за леко, приятно спускане все още се таеше при мен и Цецо. Продължихме „вело“разходката в същия ритъм – малко каране, много бутане.

Достъгнахме до участък, при който за около 1 км трябваше да свалим около 150м денивелация. За каране на децата и дума не можеше да става. Бутане на повече от едно колело също беше трудно начинание. Пробвахме няколко схеми и накрая с Цецо закачихме по едно детско колело на гърба (като раница), сложихме по едно дете на рамката и се заспускахме. Соня, Жана и Ема се оправяха сами. Цецо освен колелото на Ева, караше и малкия Виктор в седалката отзад, докато на рамката се беше настанила Ева – картинката беше за снимка – проблемът беше, че аз също се бях натоварил като катър и нямах възможност да снимам.
В долната част пътят вече не ставаше и за каране. Беше изровен от водата и по него се бяха образували канали с височина над 50 см. Продължихме всички да бутаме.

 

На една почивка се обсъдихме двете ни опции – да продължим все така в оставащите ни 7-8км. или да се евакуираме към асвалтовия път, който вървеше на около 1км под нас в дерето. Избрахме втората опция. Малко по-надолу от нас имаше път, който щеше да ни изведе на него.  Пътеката обаче се оказа стръмна, песъчлива, хлъзгава и изключиетно изронена. Вървенето по нея си беше приключение, камо ли бутането на колелета с накачени деца по тях.
Трудно ми е да опиша минутите на слизане към пътя. Не знам точно как, но накрая всички слязохме живи и здрави, макар и леко обезводнени (бяхме свършили с водата преди около час), силно уморени и прегряли.
Важното е че бяхме на път и нямаше вече да бутаме колела и деца с опасност от пребиване. Още първата кола ни спря и ни откара с Цецо до Семково. Жените и децата останаха под дебела сянка с шише вода, споделено от шофьора ни. Когато се върнахме при тях, нервите се бяха уталожили.
Децата заспаха веднага в колата, а аз обещах да не водя семейството на такива непроучени места повече 🙂
Денят определено ще го запомним със смесени чувства. Ще запомним и урока, че маршрут само по карти и Google Earth не се прави.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си