От пролетта ми се върти в главата планински вело-преход с децата. Имах идеалната отсечка – панорамната пътека от с. Железница до Симеоново. При тренировките ми за Витоша 100 я бях проучил добре. Беше сравнително равна, достатъчно широка, сенчеста и лека дори и за прохождащи малки маунтийнбайкъри. След като се уверих, че Ема е овладявал колелото по асфалт, нямах търпение да дойдем и да покараме по пътеката. За Кристиян имах два варианта – да кара с неговото малко колелце или да се вози на седалката зад мен. Изборът беше негов. Самата вело-разходка ме смущаваше по-малко от два логистични проблема:
1. Как да стигнем с колелета до Железница?
2. Как да преодолеем 1 км нанагорнище с колелетата от Железница до панорамната пътека?

Умувах доста и реших да отидем с кола до Железница. Натоварих трите ни колела отзад, децата седнаха до мен на предната седалка и пеохме. От Железница забутахме машините нагоре по коловата маркировка. Не беше лесно, пътят на места си е доста каменист и се налагаше да помагам на Ема. Кристиян вървеше бавно зад нас, докато аз бутах моето колело и носех на гръб в раницата неговото (заедно с друг инвентар). Крисо от рано взе да иска да си сяда на столчето. На половината път го сложих и забутах и него нагоре.

Преди пътеката да пресече панорамната пътека, видяй един кратък, но стръмен път, който щеше да ми спести 200-300 м бутане. Качихме се по него и ето ни в изходна позиция за каране на колело.

По панорамната пътека Железница – Бистрица

Нагласих каската на Ема и тръгнахме. В началото Ема много внимаваше и видимо се притесняваше от стръмния склон от дясната ни страна.

Макар и пътеката да беше широка, тя предпочиташе да кара плътно в ляво. На по тесните места спирахме и бутахме колелетата.

Кристиян се беше изтегнал на седалката и не се обаждаше – гледаше любопитно какво става около него и от време на време ме подканяше да карам по бързо.

 

Ема се справяше страхотно с терена. Не слизаше на леките качвания и владееше добре скороста си при леки спускания.

 

На мостчета и тесни места слизахме да бутаме.

 

Спирах да прочета поучителни табелки покрай пътя. По средата на пътеката Кристиян също прояви желание да кара. За него повече се притеснявах, понеже не се страхуваше да кара бързо.

 

А едно излизане от пътеката щеше да е “леко” проблемно. Закара с малките крачета напред, следвайки Ема. Аз карах отзад. Беше страхотно да ги гледам как карат пред мен и често снимах и правих клипчета.

На едно малко препятствие Крисо срещна земята, щети обаче нямаше :-).

Стана и продължи.

Кристиян подражаваше на как си и също сам преодоляваше мостчетата по пътя.

 

Стигнахме шарените пейки над с. Бистрица около обяд и седнахме да починем и хапнем плодове и зеленчуци. Не бързахме.

На чешмичката със студена вода си починахме добре и се заредихме с нови сили. Планът беше да слезем до с. Бистрица и от там да се върнем обратно с автобус. Спонтанно реших, че може да се върнем по същия път с колелетата. Време имахме, а и не исках приятната разходка да свършва. Нямаше протести към моето предложение. Обърнахме курса и поехме обратно към Железница. Кристиян се беше накарал вече и пожела да се вози отново удобно в столчето. Ема се движеше вече съвсем уверено по пътеката. Последното предизвикателство беше спускането по черния, каменист път към Железница. То изискваше повече техника и здраво стискане на кормило и спирачки. За Крисо проблем нямаше – той продължваше да седи като цар на столчето. Ема се справяше добре, но ръцете и доста се поумориха в долната част. Последниет метри допбутахме до колата.
Изкарахме си страхотни четири часа. Единствено липсваше мама, за да бъде денят перфектен. Тя отново работеше.
За награда на малките колоездачи отидохме до вила Спаго в Бистрица, където хапнахме супа и сладолед.

В късния следобед се прибрахме, а героите бяха зверски уморени.