И този уикенд планирахме да се поразходим из прекрасната Пирин планина и да се заредим с положителна енергия. В събота постигнахме съгласие да тръгнем от х. Демяница. Оптимистичният маршрут включваше кръгова обиколка през Типицките езера, вр. Типиц и обратно през Василашките езера. Планът беше агресивен, в голямата си част без маркирана пътека и непознат. Изпълнени с ентусиазъм на сутринта тръгнахме 4 семейства с общо 6 деца. С леки коли се придвижихме на около 600-700 м от х. Демяница, от където проходихме разстоянието до хижата. Там се посъветвах с човек, работещ на хижата, от къде е най-добре да се подходи за планираната обиколка. Посъветва ни да тръгнем срещу течението на река Демяница. Пътеката първоначално обединяваше маршрутите към х. Вихрен (зелена маркировка), х. Безбог (жълта маркировка) и х. Беговица (синя маркировка). Само стотина метра след хижата открихме обаче боровинки и диви ягодки. Деца и възрастни се впуснаха в търсене на малките сини и червени плодчета, скрити под храстите.

Беше ясно, че ще отнеме време докато продължим пак в нормално темпо. След свежата закуска поехме отново напред и нагоре. Движихме се по коловата маркировка. Скоро излязохме от гората. Около нас се откри долината на Демянишката река – от ляво стръмно спускащите се склонове на Газейския циркус, от дясно непрестъпните сипеи на Типицкия циркус, а срещу нас Мозговишка порта и Мозговишки чукар (в дясно) и Валяшки чукар (в ляво).

Човек трудно може да отдели поглед от тези висини, които почти може да се докоснат, но в същото време бавно достъпни през стръмни клекове, сипеи и морени. Спряхме за момент да се насладим на заобикалящите ни пейзажи. Направихме и групове селфи за архива, с помощта на селфи-пръчка 🙂

С помощта на Гармин-а успях да открия отбивката за Долното Типцко езеро. Намира се точно срещу кол номер 28 от коловата маркировка. Преодоляхме една стръмна поляна обрасла със дъхави билки. В горната част преминахме кратък пасаж от морени и се шмугнахме в едва забелижима пътека в клека. Следваше около 500 м преминаване през клек. Пътеката е ясна, но тясна. Особено със самар и дете на гърба.

Често се налагаше да залягаме с Тони, за да не ударим Крисо и Зара в протягащите се над пътеката клекове. Качването беше стръмно и децата сидяха малко зор. Тук обаче място за почивка нямаше. С бавно, но постоянно темпо се качихме и излязохме над клека. Според Гармина имахме още около 300-350 м до Долното Типицко езеро, което се беше скатало някъде на около 100м по горе в ляво от нас. На откритото видяхме няколко пирамидки, които указваха посоката.

Преминавата до езерото в последната част стана предимно по морени, под които се изтичаше езерото. Чувахме шума на водата под нас, без да може да я видим. Децата, както обикновено, се радваха на такъв тип пътека. Щом има камъни, по които да се катерят, те се чувстват идеално. Дори Кристиян, взе да рита в самара и поиска да слезе за да се катери. Направих му това удоволствие в последните 30-40 м.

Останах учуден, колко умело избира пътеката през която да мине и как сръчно прекрачва големите морени, помагайки си с ръце.

Горе, излезли на езерото, бяхме вече в рая. Неуписуема красота от прозрачна, синкава вода в подножието на вр. Типиц. От ляво и отсреща – заобградено от сипеи и морени, от дясно – от зелена поляна и клек. Голяма част от групата, начело с децата, нямаха търпение да си топната уморенеите крака в студеното езерото. Аз нямах търпение да скоча в него. От доста години нямах възможността да се къпя във високопланинско езеро. Последният път беше на Поповското езеро, недалеч от тук.

Кристиян се разплака, че не сме му взели плувките, за да влезе при мен…В крайна сметка се примири с топене на краката в плиткото. Водата, особено под повърхността, беше ледена, предполагам под 10 градуса. Но някак си удоволствието далеч превишава шока от студа. Водата беше и толкова вкусна, че без проблеми може да се пие.

Навън всички хапнахме от провизиите, децата погазиха в плиткото и отново стегнахме раниците.

Поради напредналия час, преценихме да се върнем по същия път. Времето и силите на групата нямаше да стигнат да направим запланувания кръг. Преди да тръгнем се гмурнах за последно. Просто не ми се излизаше. Направих няколко последни снимки на тази част на Типицкия циркус и тръгнахме.

Крисо и Зара вече бяха толкова уморени, че бързо заспаха още на първите метри. Слизането, макар и стръмно, стана безпроблемно. Децата бяха с по един родител за всеки случай.

Групата се събра отново долу в ниското при коловата маркировка. Кристиян изглежда му дойде множко тръскането надолу по пътеката и бодливите клони на клека и се събуди. Беше събрал сили и слезе от самара. За да направим връщането по-забавно се разделихме на отбори – момчета срещу момичета и играхме на криеница. Първо аз и Крисо се крихме, после Ема и Соня. Някак неусетно минахме 1.5 км до хижата. Там се подсилихме със сок и бира и продължихме към колите.

В крайна сметка отново се заредихме с положителна енергия от Пирин планина. Уморителната разходка изцеди голяма част от силите ни, но в същото време ни освободи от стрес, негативни мисли, обогати ни с впечатления и ценно време прекарано с приятели.

Някъде към края на прехода попитах Ема, дали и е харесало а тя отвърна “Беше ууууникална разходка.” Съответно поисках разяснение какво точно е било уникално, а тя отговори “ами всичко – да се катерим по камъни, езерото, да ядем ягоди и боровинки, да събираме цветя.” Тая надежда, че тази и страст ще остане трайна и ще се предаде и на Кристиян.