Съвсем на скоро бях прочел за този водопад и за алтернативния маршрут водещ до него. Нямаше как да не го включа в плановете си. Уикендът се очертаваше слънчев (поне извън и над София) и се рабрахме с Маринови да направим една разходка до водопад Казаните. В последния момент се присъединиха Тони и Миро с Бела и малката Лъчезара. Интересна група в предвид наличие на майка с бебе и екстремна част от маршрута…
Самият водопад Казаните се състои от пет последователно водопада, в чиято основа са се образували каменни вирове, приличащи на казани. Всеки следващ „казан“ по течението е по-широк и по-дълбок (така поне се твърди).
До тях може да се стигне по-няколко пътя. Ние избрахме да пробваме екстремния маршрут и да се върнем по коларския път от другата страна на дерето.
Паркирахме колите на около 800м след моста на р. Тополница на едно разклонние. Черният път продължаваше напред, а в дясно имаше друг път водещ към гора нагоре.  Основната мисия на децата в началото бе да намират замръзнали места по реката за да отчупват ледени късове. Темпото поради тази причина беше много бавно.

Кристиян си хареса Венци и се движеше с него. Ето и останала част от групата.

Продължихме направо по черния път за около 200 м. докато стигнахме една беседка.
На беседката – големите вече бяха долу на реката чупейки късове лед, а Кристиян наблюдаваше с любопитство какво правеха. На около 30 м. след нея се събират две малки реки. Ние поехме в дясно по един вече затревял коларски път, който стръмно води нагоре. На това място е разклона. Пресичаме реката и тръгваме по коларския път. Следваше завидно изкачване от около 100м. денивелация.

За мое учудване Кристиян качи наклона първоначално с Венци, после и с мен без въобще да разбере. След това пътят стана по-равен и на места обрасъл в капини. Другите деца около нас си вървяха и чудеха какво да измислят, за да си разнообразят тази скучна за тях част от пътя. В горната част вече ме питаха, колко има още до водопада :-).

На около 800м след достигане на най-високата точка от пътя той свърши в една сенчеста поляна покрита със скреж. За късмет, предната вечер бях открил трак в нета и знаех къде трябваше да напуснем коларския път и да навлезем за офроуд спускането в гората.  Потърсих място в дясно да се спуснем към коритото на р. Бербейдере. Най-малките не подозираха, за какво беше  суматохата.

Според трака, а и по моя преценка, реката си течеше спокойно на около 50-70 м. под нас. Но пътека нямаше, а склонът беше доста тръмен. На всичко отгоре беше покрит с шума и опасно хлъзгав. Оставих майките да огледат и вземат решение дали да продължим по план или да се връщаме. Тони, носеща в кенгуру малката Зара даде зелена светлина да продължим. Екшънът можеше да започва. Едно по едно свалих големите децата през първото стръмно място до едно дърво, после дойде ред и на големите. Тони направо ме смая, как уверено се предвижваше по трудния терен с детето. Имаше настроени дори и за усмивки. Според мен нито за миг не се притесни, а Зара спокойно следеше какво става около нея.

Склонът не позволяваше да се стои прав без опората на някое дърво или камък. Придвижването на моменти изискваше всички крайници да се използват ;-). Бавно и внимателно започнахме да сечем стръмния склон в противоположна на течението посока. Ема, Бела, Павел и Яна следваха указанията и също много внимателно се предвижваха напред и надолу. Аз бях с Кристиян напред и опипвах местата, откъдето да минем.

Тези около 150-200м слизане ни отнеха почти един час, докато цялата група беше на брега на малката и спокойна река. Ето и маркировка за природна забележетелност. От тук имахме около 15мин. за да стигнем нашата цел – водопад Казаните. Движихме се срещу течението, като на няколко пъти ни се наложи да сменим брега.

Реката не беше пълноводна и позволяваше прекосяването и по камъните в нея. Определено всички от нас изпитаха удоволствие и облекчение да достигнем водопада, след като преминахме екстремната част от разходката. Следваха задължителни снимки както и награда за постигнатото – бисквити и шоколад. От основата на водопада не можеше да се види в цялата си прелест и с всички каскади. Над най-високия водопад имаше изграден мост, който позволяваше гледка от горе по неговото продължение. Въпросът беше как да стигнем до моста. Според трака трябваше да се върнем леко назад и да направим около 1.5 км обиколка за да излезем на около 100 м. над мястото, където бяхме. Всички единодушно решихме да се катерим по склона нагоре до моста. Избрах заход и след около 10 мин излязохме на пътека свързваща моста с коларски път. Направихме снимки и погледахме, макар и да нямаше идеална видимост към всички казани.

Ето отново и групата на и около моста

Тръгнахме по пътеката, която водеше стръмно нагоре за около 100м и излизаше на един черен коларски път. Предстояха ни около 2.5км път а времето беше напреднало страшно. Бяхме планирали да хапнем в един ресторант и затова носихме само малък запас от сладки и ядки. Децата вече търсиха нещо за подсилване. Със специални мотивационни техники успяхме да стигнем до колата към 15:30. Всички бяхме доволни от разнообразния и предизвикателен преход и се отправихме към т.нар. неолитно селище Тополница за кратко разпускане. Трябва да отбележа, че всички деца се справиха отлично с прехода, макар и да изискваше издържливост и известна доза хладнокръвие.
На всички, обичащи предизикателни и интересни раходки препоръвам да посетят водопад Казаните по екстремния маршрут. Макар и трудната част да е кратка, тя придава особена нотка на цялото пътешествие. Ето и снимки от трака с малко статистика.

Нас целият маршрут ни отне 4 часа с почивките, но основното „забавяне“ дойде от факта, че се движим с деца. Иначе според мен маршрута може да бъде преминат за около 2.5 часа спокойно темпо.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Моля, въведете името си