Най-сетне дойде и така дългоочакваното едноседмично странстване из Западните Родопи. След солиден брой часове на планиране, пресмятане и обсъждане на маршрути, логистика и настаняване настана и денят Х. За конкретизиране на детайлите по преходите съм особено благодарен на Александър Караджов и Владо Сотиров, които споделиха своя ценен опит и познания за отделни маршрути и забележителности.
Ние четиримата (Соня, Ема, Кристиян и аз) заедно със сем. Маринови (Албена, Венци, Павел и Яна) поемахме към най-дългото си (засега) пешеходно начинание. Разбира се на място се наложиха редица промени, но затова по-късно.
Първият етап от маршрута беше от Пампорово до кв. Езерово. В последния момент решихме да се качим с лифта до вр. Снежанка от южната страна. Сутринта, след една обилна родопска закуска, поехме към лифта. Още с пристигането си на Смолянските езера ни очакваше първата изненада. Две сърни спокойно си пасяха покрай Тревистото езеро, на по-малко от стотина метра от нас.
И това ако не е на късмет. Полюбувахме им се малко, докато ни усетиха и шмугнаха в гората. Качването с лифта беше приятно. Тръгнахме при пролетна украса, докато в горната част все още имаше дебела снежна покривка.
Преди да тръгнем обратно към Езерово решихме да се качим на кулата Снежанка с височина 156 метра. Идваме тук на ски всяка година по няколко пъти, но досега не се бяхме качвали. А горе определено си заслужава. На длъж и на шир се откриват гледки към Западните Родопи. Насладихме се на 360 градуса панорамата с по чаша кафе на най-високата част на кулата. Малко снимки от терасата на кулата.
Вече беше пладне когато тръгнахме към Орфеевите скали. От лифта ни предупредиха, че няма отъпкана пътека и се върви през снега. Добре, че имах трак на маршрута, понеже липсваше всякаква следа от път. Тук-таме се виждаше маркировка. Още след първите метри, краката на децата бяха мокри. Разбира се, освен на Кристиян, който си спеше в раницата. Майчиният инстинкт изкара наяве леки колебания, дали да продължим да газим през снега. Отгоре на всичко започна и да прекапва лек дъждец. Решихме да продължим, въпреки всичко. Лично аз бях сигурен, че мокри крака няма да доведат до нищо лошо, поне докато се движим. Следвахме трака и от време на време сверявахме гледахме за маркировка.
На места снегът беше отстъпил място на минзухарите. Ето тук, незнайно защо, децата се преобуха със сухи чорапи, но с мокри обувки…
Исински дъжд ни се размина и това повдигна и настроението. Вървяхме в индианска нишка, като аз и Кристиян (на гърба ми) се опитвахме да правим партина за останалите. Разбира се, децата предпочитаха да правят своя си партина 🙂 Движихме се надолу с лекота и скоро стигнахме до Орфеевите скали. Легендата гласи, че Орфей е черпел вдъхноведние за песните си от гледките, разкриващи се от скалата. Седял и свирел на арфата си, а песните се носели из целите Родопи. От това място се виждат Смолянските езера, пръснати навсякъде по долината на река Черна.
Направихме няколко снимки и продължихме напред. Вървяхме през гората, следвайки маркировката и трака. На места се потъваше до колене в сняг. Забелязваха се следи от падналия през март тежък сняг, пречупил или изкоренил много дървета. През следващите дни щяхме да сме свидетели на далеч по унищожителни картини от пречупени гори. Намерихме и следи на други горски обитатели – навярно сърни.
Газенето в снега спореше и слизането се превърна в приятна разходка. Стигнахме до първата беседка/заслон, където се отбихме за кратка почивка и подсилване. Кристиян вече негодуваше от раницата. Чистият въздух определено му беше отворил апетита и за нула време излапа пюрето си. Дори взе добава и баница, която останалите си поделихме. Така едно от големите притеснения, как малкият планинар ще яде навън, не се оправдаха – така остана и до края на пътешествието.
След кратката почивка продължихме напред. Снегът вече все повече изтъняваше отстъпваше на потоци и полянки, подаващи се отдолу. Вече се открояваше и нещо като пътека, която стана и малко по-стръмна. Скоро вече вървяхме по реки от топящ се сняг. За да ги избегнем или се движихме отстрани на дерето или по камъни и корени. На около 1600 м.н.в. вече пролетта беше победила и заснежените места бяха вече изключение. За сметка на това свежото зелено преобладаваше.
Децата вървяха около нас и мисля, че всички се радваха на леката разходка. Минахме и покрай един голям мравуняк с форма на глава.
За съжаление в последния стръмен участък Венци се подхлъзна и си изкълчи глезена. Беше доста неприятно и трябваше да поизчакаме, за да видим колко е сериозна контузията…
Последните метри преди езерата. Пролетта вече беше се усещаше навсякъде около нас. Бистрото Езеро вече се показваше. Ето и панорамата преди езерата, както и Трeвистото езеро. Орфеевите скали горе, от които слязохме.
Край езерата вече имаше и други хора, а нашите сърни-посрещачи бяха безвъзвратно изчезнали.
Поснимахме се за финал и се прибрахме в хотела за заслужена почивка.
Разходките от останалите дни на Родопската ни обиколка:
ден 3: Агушеви конаци и крепост Кошница
