Всъщност денят беше предвиден за ски на Пампорово, където бяхме от петък. Но топлия вятър и очакваната киша промениха плановете ни. Вместо да се мъчим по пистите, решихме с Венци и Бени да се разходим до водопад “Сливодолско падало” в резервата Червената стена, край с. Бачково. Съвсем наскоро бях научил за 50 м. водопад и веднага го поставих в списъка за разходки. Какво по-удобно време да го разгледаме – беше топло, слънчево и по  път.
Тръгнахме сътринта след закуска от Пампорово. По пътеката за Сливодолското падало се тръгва от тунела преди Бачковския манастир и след с. Хвойна. Точно преди тунела (пътувайки към Асеновград) има рибарник, където може да се паркира.

Пътеката започва от началото на тунела в дясно (има табелки за водопада.
Тръгнахме общо 9 души – ние четиримата, баба Ема, Венци, Бени, Павел и Яна. Кристиян трябваше да го нося на ръце, понеже не бяхме предвидили такива разходки.

Беше му време за спане и след не повече от 5 мин вече спеше спокойно и дълбоко в ръцете ми. В първите метри имаше леко изкачване като се върви непосредствено покрай Сливодолската река. Пътеката се извива над реката, а в ниското се забелязваха редица водоскоци и малки водопади. Интересно е, че цветът на реката първоначално беше тюркоазено син, докато в последствие става напълно безцветен.
Брегът, по който се движихме в началото беше стръмен, а клоните на дърветата не позволявахе да се направят хубави снимки. На върха на първото изкачване имаше колиба, а от там пътеката ставаше полегата.

Водата тук придоби прозрачен цвят. Толкова кристално бистра беше, че ако не течеше, нямаше и да разберем, че има вода. Продължихме напред по пътеката отрупана с паднали лист. Имахме чувството, че е есен а не през януари. Вече вървяхме в непосредствена  близост до реката. Баба Ема следеше изкъсо малката Ема по тясната пътечка. На моменти обаче Ема влизаше в матрицата и се губеше от полезрението…

Пресякохме няколко мостчета и стълби. Следвахме маркировката, която децата непрекъснато търсеха. Скоро стигнахме и място, осигурено с метално въже (не че имаше нужда според мен). На около 6-7 м под нас имаше интересен пад на водата, образуващ нещо като водна пързалка в теснина между две скали.

Веднага след него следваше стълба, с не особено здрава конструкция.

Скоро и Кристиян отвори очи и любопитно започна да се оглежда, какво става наоколо. Вдигнах го, така че да вижда и продължихме напред. Минавахме покрай малки, но интересни водоскоци и бързеи.

Минаването по един от последните мостове, беше малко предизвикателсво, особено за по-малките, заради разстоянието между отделните дървени стъпала.

След около 1.5 час разходка стигнахме една зелена колиба с маса и пейки. Решихме да отседнем. Соня откри в раницата ми неподозирани запаси от вкусотии, за които аз бях забравил че ги нося – шоколад, бисквити, мандарини, царевични соленки – и на които всички се нахвърлиха. На мен, (а по погледа на Венци също) ми се искаше да видим водопада. Идващи от там хора казаха, че бил отчасти заледен и доста впечатляващ. Но бяхме все още на около 30-40 мин. от него, а с нашето темпо – сигурно на час. Обсъдихме различни възможности и в крайна сметка решихме да се връщаме и скоро пак да дайдем за цялостен преход до Сливодолския водопад.

Връщането е по същата пътека, по която дойдохме. Наслаждавахме се на времето и разходката и определено имаше фън. Кристиян го носехме ту аз ту Венци. На едно изкоренено дърво направихме и негов индивидуален фотошутинг. За малко ни финтира да падне в реката отзад… Скоро пристигнахме на изходна позиция.

Отправихме се към Джамура в с. Бачково да обядваме. Този път пропуснахме Бачковския манастир, понеже Кристиян гледаше вече гладно, ние също. Потеглихме от тази красива и непозната пътека с нагласата скоро пак да я посетим. Определено Сливодолското падало си заслужава, не само заради водопада, а и заради красивата природа в резерват Червената стена.